Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.05.2007 14:57 - Япония в системата на международната политика - локалност или интернационалност
Автор: virjinia Категория: Политика   
Прочетен: 3121 Коментари: 2 Гласове:
0



Както пише Хенри Кисинджър в “Дипломацията”: “Американците могат да бъдат мотивирани за големи дела само чрез замисли, които съвпадат с убежденията им”. Това разбира се важи за всички народи, особено за тези, които притежават високи морални ценности. Безспорно Япония е страната с население, преданно отдадено на своя император. Щом веднъж са признали властта му, те са готови да го последват и да защитават всякакъв вид политически идеи, както във вътрешен, така и във външен план.
Всеки анализ на външната политика на дадена страна трябва да включва и представяне на геополитиката – на мястото на самата държава в  региона. Връзката между нея и съседите й е от голямо значение, тъй като понякога това води до вземане на външнополитически решения, които или не са били на дневен ред или противоречат на стремежите й.
Характерното за Азиатско-тихоокеанския регион е политическата слабост и икономическата сила на държавите. Именно най-новите теории за структурирането на системата на международние отношения изключват Япония като един от стълбовете, защото се смята, че тя е само икономическа, а не политическа сила. Несъмнено Източна Азия се характеризира с голям икономически успех, който се превръща в една от основите на външните политики на страните от региона. Локалната икономическа напредналост позволява вписването в глобалната система на международните отношения. Но поддържането на икономическа стабилност и желанието за утвърждаване именно на тази база води до преследването на строги индивидуални външни цели. Това на свой ред пък води до неспособността за сътрудничество в региона. Нито един от трите регионални съюза – АСЕАН, АРФ и АПЕК не може да се конкурира с Европейския съюз на пример, по своята същност. Тези съюзи са слаби именно поради невъзможността да се установят силно политически връзки между страните от региона.
Разбира се това създава и основните проблеми в региона. Островите Сенкаку се оспорват от Китай и Япония, а както пише Бжежински в “Голямата шахматна дъска” историческото съперничество между двете срани придава символична значимост на този проблем. Китай е недоволен от независимия статут на Тайван, а Парселските острови са зона на конфликт между Китай и няколко други държави, заради значителни енергиини ресурски.  Руско-япоските отношения също са напрегнати заради Курилските острови, а на територията на Азиатско-тихоокеанския регион съществуват и други териториално-етнически конфликти.
В Азиатско-тихоокеанския регион не се установява политика на баланс на силите. Разпределението на силите е небалансирано. Китай разполага с огромни въоръжени сили и е очевидно доминираща военна мощ. Японският военен потенциал обаче, е по-качествен.
Отсъствието на регионален баланс на силите води до намесата на световна сила, която се явява регулатор между държавите от региона – Съединените Американски Щати. Дори Бжежински пише, че САЩ ще продължат да гарантират сигурността в региона. Но ролята на Америка е все по-зависима от сътрудничеството с Япония, а Япония на свой ред се стреми към по-автономна политическа роля.
Съперничеството между Китай и Япония за водеща сила в Азиатско-тихоокеански регион досега не е довела до изпъкването на едната. Япония има потенциал да се превърне в световна сила, но за това тя трябва да се утвърди в локален план. Локалното положение на страната, разбира се се различава от вътрешната политика. Но вътрешната политика е основата за воденето на външната политика. За да бъде интернационална сила, Япония трябва първо да стане локална сила.
От историческа гледна точка, Япония е национална държава с дълбоко вкоренено съзнание за националния си характер. Нейната островна история не предполага стратегическо или психологическо пространство за вътрешен конфликт. Както пише Кисинджър, японското общество си е изработило през вековете гъвкави формалности, които смекчават разногласията и позволяват решенията да се вземат с консенсус, без да се обявяват победители и победени. Тази стабилност във вътрешен план, както и силното икономическо развитие, позволява на Япония да поддържа силно присъствие в международен аспект. Това обаче не важи за определен исторически период от развитието на страната. Преди XIX век Япония е изолирана, в резултат на водена вътрешна политика на затваряне.  Политическите и интелектуалните лидери на източните общества реагират на западното влияние като отхвърлят модернизацията и позападняването, като приемат и двете или като приемат само модернизацията. Япония следва линия на отхвърляне още от първите си контакти със Запада чак до ХІХв. Допустими са били само ограничени форма на модернизация (внос на огнестрелни оръжия, напр.), а проникването на западна култура (най-вече християнството) в максимална степен е било ограничено. Тя започва с идването на власт на династията Токугава ( 30те години на XVII век). Краят на тази политика настъпва с отварянето на Япония през 1854. Преутвърждавайки собствената си културна идентичност, Япония и до днес изтъква своята уникалност и различност както от западната, така и от азиатската култура. Но въпреки различията между азиатските общества и цивилизации, те всички споделят сходна ценностна система с акцент върху колективното начало (а не индивида), семейството, спестовността, труда и дисциплината. Тъй като реформизъм е опит да се комбинира модернизацията със съхраняване на основните ценности, практики и институции на местната култура на дадено общество. Освен Япония и Китай, които определено следват реформаторска линия на развитие, също и Сингапур, Тайван, Саудитска Арабия и в по-малка степен Иран (със силно антизападно, но не и антимодерно отношение) стават модерни общества без да се позапдняват. На социално равнище модернизацията засилва икономическата, военната и политическата мощ на обществото като цяло и насърчава хората от това общество да се доверяват на своята култура и да бъдат настъпателни в културно отношение.
Но както пише Бжежински Япония е била и си остава уязвима страна, заради това, че най-малките икономически сривове в регулярността на глобалния поток на ресурси и търговия ще окаже сериозни промени в международното положение на страната. Поради факта, че страната е атакувана и от много вътрешни проблеми – демографски и социални, както и поради факта, че тя е изолирана в зависима в областта на сигурността, това не й позволява да бъде интернационална сила.
Отношенията й с Китай също не са стабилни в политически план. Така връзката й по линия на сигурността с Америка става все по-силна. Островното минало на Япония и нейната демократична система я отделят от останалата част от Азиатско-тихоокеанския регион. В Китай, както и Северна Корея са установени комунистически режими. Различните политически системи също не позволяват изгражданетона стабилни локални съюзи и силни регионални организации, както е на пример в Европа.
В този контекст Япония формира принципите на външната си политика. Главната й цел е икономическото развитие. Възгледите на либерализма по отношение  на международните отношения също се споделя от Страната на изгряващото слънце – Япония трябва да бъде леко въоръжена и да избягва намеса в международни конфликти. Третият основен принцип на японската външна политика е следването на политическото водачество на САЩ и приемането на военна защита от тази страна. В опследно време обаче, японските лидери съзнават, че “една богата Япония, интегрирана икономически към света не може повече да определя самообогатяването си като основна национална цел, без да предизвика международна омраза”. Но една от слабите черти на Япония е именно нейната силна зависимост от икономиката в международен план. Ако се откаже от този основен приоритет, за да не “предизвика международна омраза”, тя ще отслабне значително в международен план и ще загуби всички шансове да се превърне в един от осношните стълбове на бъдещата международна система. Именно поради това, че е икономическа свръхсила, Япония може да си извоюва глобално признание. Затова поставените преди 50 години основни принципи на японската външна политика трябва да бъдат продължени, разбира се в контекста на глобализма и социалната модернизация.
За отношенията между Япония и САЩ съществуват противоречиви мнения. Япония е същзник на САЩ, на нейна територия са разположени американски военни бази. Докато Бжежински набляга на ролята на САЩ за балансиране на политиката в Азиатски-тихоокеанския регион, то Кисинджър разглежда японската външна политика като решения на отделни лидери. Заради това, според него, японската външна политика не може да бъде анализирана, ако се съди от решенията на индивидуални личности. Бъдещето на японско-американските отношения според бившия държавен секретер, е в поддържането на американския ангажимент в Азия. Той смята, че без американското военно присъствие в Азия Япония все повече ще клони към военна и външна политика, “основана на национални импулси”.
Важна за анализа на международното положение на една страна е и самата система на международни отношения. Голяма роля напоследък се отделя на глобализма и на вписването на националните ценности в него. Кисинджър смята, че международната система през ХХІ век ще включва поне шест основни сили - САЩ, Европа, Китай, Русия, Япония, по всяка вероятност и Индия, както и множество средни и по-малки страни. Те принадлежат към различни цивилизации (САЩ и Европа - западна цивилизация). Незападните общества (предимно в Източна Азия) развиват икономическата си мощ, създавайки база за нарастващо военно могъщество и политическо влияние; освен това съществуват важни ислямски държави, чието стратегическо разположение, многобройно население и петролни залежи определят влиянието им в световните дела. С увеличаването на тяхната мощ и на увереността в собствените сили те все повече изявяват своите културни ценности и отхвърлят наложените им от Запада. В този нов свят локалната политика е политика на етничността, а глобалната политика е политика на цивилизациите. Съперничеството между свръхсилите е заменено от сблъсъка между цивилизациите.
Х. Кисинджър смята, че възходът на други центрове на силата като Западна Европа, Китай или Япония (наложително е и приобщаването на Русия към международната общност) не трябва да безпокои Америка, тъй като в края на краищата справедливото използване на световните ресурси и развитието на другите общества винаги е било задача, присъща за Америка още от времето на плана "Маршал". Пък и през по-голямата част от историята си САЩ са били нация като другите, а не първостепенна свръхсила. Независимо, че е военна свръхсила, Америка не може да налага безпрекословно волята си, тъй като нито мощта, нито идеологията й преследват имперски амбиции.
Бжежински също определя влиянието на Запада като доминиращо по отношение на останалия свят и уникално по мащабите си явлние. Той прави обаче и съществено разграничение на основните сили в Запада: Америка (САЩ) и Европа. Хегемонията на Запада в световната политика той разглежда като уникална по обсега и характера си хегемония именно на САЩ. Европа има изгледи да се превърне също в глобална сила, но това няма как да стане преди Европа да се обедини - а това е дълъг и много сложен процес. Затова акцент в изследването му е Америка, разглеждана като единствената глобална свръхсила и отношенията й с Европа и Азия като централната световна арена. Безспорен арбитър засега в Евразия е Америка и нито един проблем, свързан с Евразия не може да бъде решен без участието на САЩ или в противоречие с техните интереси.
Важно е и към налагането на каква система на международните отношения се стреми всяка държава. За Япония безспорно е важно да се утвърди като международна сила, а това е жъзможно само при многополюсна международна система. От края на Студената война великата стратегия на САЩ се състои основно в поддържането на съкрушително военно, икономическо и политическо надмощие. Великите сили винаги стоят пред два основни избора: те или могат да преследват геополитическо господство (еднополюсната система), или да поддържат приблизителен баланс на силите между най-силните държави в региона или в света (многополюсната система). От края на 40-те години САЩ избира първия курс. Истина е, че дори по времето на Студената война, много от проницателните външно-политически мислители твърдяха, че в интерес на Америка е окуражаването на западно-европейското и японско възстановяване, в което независимите големи сили трябва да облекчат Съединените щати от товара на двуполярният модел. Но почти всички американски политици считаха, че САЩ трябва сдържат съюзниците си толкова, колкото и Москва сдържаше своите.
Америка е поела курс на обезпечаване своите съюзници с едно нещо – т.нар. "надзор на по-зрелия": Съединените щати не трябва само да налагат военна защита над Европа и Източна Азия - региони съставени от богати и технологично напреднали държави - но също и да гарантират европейските и източно-азиатски интереси в целия свят, така че тези държави да нямат нужда от развиване на собствена военна мощ, която да ги направи способни на "глобални милитаристични планове".
Въпреки това Вашингтон е поел отговорността за стабилността на региона, защото Западна Европа и Япония зависят силно от арабския нефт, и защото Китай скоро, благодарение на бързия си икономически растеж, също ще стане зависим - и Америка иска да обезсърчи тези сили от желанието да развият средства, с които да защитят тези ресурси само за себе си.
Винаги е било най-сигурно и най-евтино да оставиш на другите да стабилизират размирните региони. Исторически обаче това е рядко използвана възможност, защото ако някой живее сред опасни съседи, той би трябвало да се приготви за защита от неприятности, а не да разчита на някой друг да го защитава.
За Америка най-важният голям стратегически проблем е какви връзки трябва да поддържа с тези нови велики сили. В един подхранващ се многополюсен свят, в който външната политика и политиката по сигурността на появяващите се велики сили ще бъде широко основана на конкуренцията между тях и потушаването и сдържането на регионалната нестабилност, далечната стратегия на баланса е, разбира се, опортюнистична и самозащитна. Но също така е и стратегия на сдържането и уважението на геополитическите реалности. С изоставането на политиката на "превъзходство" и нейните разточителни цели, Съединените щати могат да минимизират рисковете на открита конфронтация с новите велики сили.
След този анализ се стига до извода, че Япония е локална сила, но не най-голята. “Най-голяма сила” в Азиатско-тихоокеански регион не съществува. Бъдещата система на международните отношения може да се подреди така, че да включва две източноазиатски срани в основните си стълбове – Киатй и Япония. Дотогава обаче, Япония ще продължи да води външна политика, насочена към икономическо развитие, защото единствено това й гарнтира една бъдеща главна роля на сцената на международната политика.




Гласувай:
0



1. анонимен - Mnogo interesni i verni razsajdenia
25.04.2009 15:10
Ima mnogo logika v tova, koeto pishesh, no ti triabva i prakticheski opit. Uspeh!
цитирай
2. анонимен - -
01.11.2009 12:00
az pak mislq 4e edna darjava ne trqbva da e zavisima ot drugi "po vis6i sili",nqma smisal da ssi nai otgore ami po-dobre e,kakto predi godini qponiq e bila,da e izolirana ot drugite.taka nqma da se namesva vav voini,v krizi,nqma da ima lo6i vzaimootno6eniq s nikoq druga strana....ne moga da razbera za6to dne6nite politici uslojnqvat vsi4ko ,a to e tolkova prosto....4ove6kata rasa e mnogo tapa...x|
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: virjinia
Категория: Политика
Прочетен: 61008
Постинги: 11
Коментари: 8
Гласове: 17
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031