В психология се правят редица опити да се изяснят основите на лидерството. Дали да управляваме означава да командваме, да наложим на подчинените си своята воля, да ги принудим или да убедим сътрудниците си и заедно с тях да извършим определена работа? В различните периоди, при различни обстоятелства лидерството включва един или повече от изброените елементи. Лидерството е насочено към реализация на цели, в хода на която възникват определени отношения между лидера и групата, в основата на които стоят понятията “власт”, “влияние” и “контрол”. Във всекидневния език “влияние” често се използва за обозначаване крайното състояние - промяна на нагласите или поведението, а “власт” - за средството, чрез което е постигнато влиянието. Някои изследователи определят като опит за използване на властта, опит за промяна на другия в желаната посока, а “контролът” - като способността да накараш обекта на влияние да се държи така, както ти си възнемерявал. Като цяло, обаче, влиянието е способността да влияеш върху резултатите на другите, докато властта е способността да се осъществят тези резултати. Властта е притежаването на онези личностни характеристики, които позволяват на човека да налага санкции и да принуждава другите да се държат по определен начин.
 Лидерството представлява феномен, при който в резултат на взаимодействието между членовете на дадена група, при изпълнението на дадена обща дейност, едно лице се издига за организиране на групата при решаване на конкретна задача. То е явление на неформалните личностни отношения, т.е. няма документирани процедури за издигане на лидера, не се предвиждат административни мерки за неговото утвърждаване. Лидерът е член на групата, който влияе върху поведението на останалите, при което те доброволно приемат неговото лидерство, изграждат към него отношение като към водач и му се подчиняват. Същевременно те знаят, че могат да се откажат от тази позиция без санкции и административни наказания.
Лидерството е тясно свързано с ръководството, тъй като и двете са обвързани с категориите “ влияние “ и “ власт “. Чрез своето влияние лидерът допринася за осъществяване на груповата дейност и поддържане на добри междуличностни отношения. По такъв начин той се издига като неофициален ръководител на групата. Признаването му за ръководител е спонтанно, стихийно и неговото ръководство има неформален характер.
Лидера винаги трябва да бъде авторитет. Той влияе, имат му доверие, разчитат на него. Този авторитет се дължи на личностните му качества и на способността му да постига груповите цели чрез добра организация при решаване на груповите проблеми и задачи. Следователно за лидерството е валидно задължително изпълнението на организаторската функция, чрез която се влияе върху членовете на групата.
Ръководството също означава влияние и наличие на авторитет. Но ръководителят е официално назначено лице, чиато цел е организация на работата в трудовата група. От тук и съществуващите различия между ръководство ( власт ) и лидерство.
Ролята на ръководителя е постигане на целите на организацията. Във връзка с това той осъществява широк кръг от контакти, осигуряващи му необходимите условия за успешното функциониране на организацията. За лидера такава функция не се предвижда. Той защитава интересите на групата. Ето защо се смята, че един ръководител се е научил да управлява, когато престане да вижда проблемите от позициите на изпълнителя и започне да ги вижда от гледна точка на интересите на организацията.
Втората разлика се свързва с правото на власт. Ръководителят е свързан на тази длъжност, с което придобива право да упражнява власт над своите подчинени. Това го прави формален ръководител. Лидерът влияе върху поведението на групата, но няма официално дадени права от организацията, което означава, че той е неформален ръководител. Тези две форми на ръководство се отличават по степен на стабилност, устойчивост и постоянство. Формалното ръководство е значително по – стабилно, не се влияе от различни ситуации и групово настроение, докато неформалното функционира предимно стихийно.
Стилът на лидерство представлява съвкупност от прийоми и методи, прилагани от лидера в процеса на взаимодействието му с членовете на групата. Общо съществуват три типа лидерски стила, станали класически в психология.
Вътрешното разбирателство в групата, правилното разпределение на ролите и ефективността на дейността до голяма степен зависят от стила на ръководство на лидера. Различаваме три лидерски стила на ръкодство.
Първият е авторитарен. При него  разпорежданията са кратки и делови, под формата на заповеди, а забраните са отправяни без снизхождение, граничещи със заплаха. Тонът е ясен, неприветлив. Похвалата и порицанието са субективни, емоциите не се вземат впредвид. Общите дейности се планират предварително, определят се по–непосредствените цели, по-далечните са неизвестни. Решаващ е гласът на ръководителя.
Вторият тип е демократичен. Инструкциите са във формата на предложения, тонът е приятелски, а не сух, избягват се нарежданията. Похвалата и порицанието са под формата на съвети и предложения. Позицията на лидера е вътре в групата, разпорежданията и забраните се приемат под формата на дискусии. Мероприятията се планират с помощта на цялата група, равностойно. За реализирането на отделните мероприятия отговарят всички. Всички елементи от общата дейност се предлагат и обсъждат.
И третият тип лидерски стил е либерален. Тонът е конвенционален. Липсват всякаква похвала, порицание, сътрудничество. Позицията на лидера не е подчертано, а по–скоро е незабелязано от страна на групата. Работите в групата вървят без много усилия от нейните членове. Лидерът не дава указания, разделите на работата се формират от отделните интереси.
Най – високи резултати постигат групите с авторитарни лидери, т.е. лидери, които вземат решения и издават заповеди сами, носят за това отговорността, осъществяват еднопосочна комуникация, подтискат индивидуалната инициатива. Предпоставка за взетите решения са целите, които си поставя лидерът, а не целите, които си поставят подчинените. В случай на отсъствие на авторитарния лидер от работа, членовете на работната група изпадат в беда. Такъв тип лидески стил съществува в момента в политическата партия “Демократи за силна България”.
Слаби резултати (ниска производителност) имат групите, оглавявани от лидери с демократичен стил на ръководство, т.е. онези, които позволяват на подчинените си да участват при вземането на решения, делегират част от авторитета си, но запазват отговорността за себе си. Лидерите с демократичен стил осъществяват двупосочна комуникация, членовете на групата са съпричастни към целите и взетите решения. Както и при авторитарния лидер, при отсъствие на лидера с демократичен стил, членовете на групата изпадат в беда.
Производителността на труда е слаба и при либералните, ненамесващи се лидери, т.е. онези които отхвърлят отговорността и предоставят целия си авторитет на групата. При групите с либерални лидери се откроява като характерна хоризонталната комуникация. При остъствие на лидера, групата няма цели и бездейства.
Авторитарният стил се характеризира с това, че индивидът, който го е възприел, съсредоточава цялата власт и основните ръководни функции в свои ръце. Такъв лидер взима самостоятелно своите решения и не допуска обсъждането и оспорването им от групата. Той разпределя строго ролите между членовете, като им отрежда подчинена, а на себе си ръководна позиция. По отношение информацията той е приемник на обстановъчна и източник на разпоредителна. Щателно и детайлно контролира дейността и поведението на членовете на групата.
Демократичният стил е колективен, колегиален, стил, при който лидерът управлява съвместно с членовете на групата. Властта му е значително по-разсредоточена и е превърната в общо достояние. С други думи, груповите норми се приемат от всички и се въдворяват от всеки. Демократичният лидер позволява и насърчава обсъждането на решенията в групата и стимулира участието на другите в процеса. Той не ограничава пределно поведението на членовете на групата, а им осигурява достатъчно свобода на действията и инициативата. Ролите се заемат съобразно предпочитанията на членовете на групата, а това се отразява благоприятно на тяхната активност. Лидерът е едновременно и приемник, и източник както на обстановъчна, така и на прескриптивна информация, което съответства на позицията му на организатор както на груповото действие, така и на груповото мислене. Освен това той не е единствен субект на контрола, а го осъществява съвместно с активността на всички членове на колектива.
Предимствата на демократичния стил са безспорни. Той консолидира групата около взетите решения. Осигурява социалнопсихологичен комфорт за отделните членове и по-висока степен на удовлетвореност от дейността. Интегрира и оползотворява интелектуалния потенциал на групата.
При либералния стил властта на ръководителя над освтаналите е минимална. В такава група никой няма власт над никого. Общи решения се взимат трудно, защото за приемането им трябва да се набере абсолютно мнозинство, което е необходимо, за да се превърнат те наистина в общи указания за действие, при условията на понижен режим на властта. В тази обстановка не само ролята се заема съобразно индивидуалните предпочитания, но индивидът има значителна свобода и сам да определя изискванията и критериите при изпълнението й. В групата всеки сам се ориентира към необходимата му ориентация, а прескриптивната е пределно обща и незадължителна. Отношението към контрола е принципно негативно и на него се гледа като на средство за потисничество.
Либералното лидерство е най-тясно свързано с характера на самата група. Този тип защитава творческия индивидуализъм на личността. Премахва бариерата на авторитетите. Създава пространство за творческо изграждане на новото. Функциите на либералния лидер са доста стеснени, неопределени и предимно в емоционалната и социално-поддържащата сфера. Либералният лидер охранява лидерския пост от по-агресивни лидери. Има и функцията да представя групата навън.
Все пак не е възможо да има един най – добър стил на ръководство. В съответствие с конкретните фактори, един ръководител може да възприема различен модел на ръководство. Ако например подчинените не са добре обучени в своята работа, те не поемат отговорност за взетите решения, тъй като не разбират, а следователно не подкрепят целите на организацията. Възможно е в тази ситуация да е най – ефективен авторитарния стил на ръководство. В случай, че подчинените са добре обучени и опитни в работата си, те търсят свобода на своето действие, поемат отговорност за взетите решения, проявяват разбиране и подкрепят целите на организацията, ръководителят може да избере стил на поведение, при който ще се разрешава по – голямо участие на подчинените при вземането на решения и по – голяма инициативност. Най – важното е ръководителите да могат да определят точно условията и ситуацията, в които ще работят и в съответствие с това да определят своя стил на поведение. Демократичното и авторитарното ръководство се различават по един фактор – степента на упълномощаване с власт при вземането на решения. Лидерското поведение като действия намира израз в степента на власт, използвана от ръководителя и степента на свобода, която могат да имат подчинените при вземане на самостоятелни решения.
Въпреки съществуващите най–различни теории и лидерски стилове, изводът е един – най–ефективно и успешно ръководство се постига когато стилът на ръководителя съответства на ситуацията.
Тук логично възниква въпроса: Какъв трябва да бъде лидерът? Могат ли отделните хора да бъдат обучавани за лидери или те се раждат такива? Защо личности със съвсем различни черти, образование, култура успяват да се изявят като успешни лидери? Отговорите на тези въпроси са били търсени от психолозите в продължение на години. Множеството изследвания разкриват и множество гледни точки. Ако трябва да се опише един лидер въз основа на най-общите смисли, представени в днешните медии, той може да бъде охарактеризиран като интелигентен, решителен, харизматичен /т.е. притежаващ чар и обаяние/, силен, смел, ентусиазиран и т.н. Това, което му е необходимо, за да успява, е да има ясна представа за желаните бъдещи резултати, начините за тяхното постигане и най-важното - знание и умения да организира и мотивира хората си така, че те да следват избрания от него път като свой. На думи звучи като че ли лесно, но в практиката нещата са далеч по-сложни и неясни. За да получи добри резултати от подчинените си, той трябва да умее да оказва влияние. Този факт дава основание на специалистите да изследват лидерските стилове като различни мениджърски подходи.
От огромно значение са и личните качества на лидера. Съществуват няколко общовалидни, необходими черти от характер, оито всеки водач трябва да се опита да изгради и осъвършенства.
Първото от тях е харизмата. Повечето хора мислят, че харизмата е нещо мистично, почти необяснимо. Те смятат, че става дума за качество, което или идва още с раждане, или въобще не се развива. Само че това не е вярно. Простичко казано, харизмата е способността да привличаме хората към себе си. Също като останалите качества, тя може да бъде развита. Едно от задължителните условия е фокусът на съотнасяне. За да бъдете харизматични личности трябва да накате харата да се чувстват ценни, да им обръщате внимание. При разговор фокусът не трябва да е върху вас, а върху този, с когото говорим. За това харизматичните личности са тези, които изразяват “гласа на народа” – те зная какви са желанията на хората и ги изказват. По този начин се създава впечатление, че тези личностти найстина мислят за другите хора. Лидер, който говори само в първо лице, ед.ч. или е нелигитимен говорите, т.е. зад него не стои действителна група, или е прекалено съсредоточен върху себе си и съответно не би могъл да бъде лидер. За пример може да послужи Петър Стоянов, от когото непрекъснато слушаме изявления за него самия, в първо лице. Създава се впечтление, че той преследва собствени цели като политик, а не тези на хората. Той не е харизматичен лидер, като Б. Борисов на пример, който разбира какво иска хората и сякаж изказва това, което те искат да кажат.
Друга необходима черта от поведението на лидера е хаерактерът – той трябва да бъде последователен и да отстоява позициите си и вярванията си независимо през какви обстоятелста преминава. Трудностите са кръстопът, който поставя личността пред избор – да прояви характер или да направи компромис. Всеки път когато човек избере първото, той става по-силен, дори ако този избор има негативни последици. Разбира се характерът и твърдостта съшо се изграждат. Всеки път, когато правим избор ние изграждаме своя характер – дали да се измъкнем от трудната ситуация или да се задълбаем в нея, дали да изкривим истината или да приемем цялата й тежест, да спечелим лесни пари или да си платим цената. Тъй като всяко водачество винаги включва и други хора, последователи не вярват на лидери, за които знаят, че са със слаби характери и не ги следват. Както казва лидерската поговорка: “Ако си мислиш, че водиш, но никой не те следва, тогава просто се разхождаш.”
Инициативността също е важна черта от характера на лидера. Както изглежда, успехът е свързан с действието. Успяващите хора не спират да се движат. Те правят грешки, но не се отказват, защото знаят какво точно искат. Все пак началната точка на всяко постижние е желанието. Тук важи и старата поговорка: “Щом искаш, значи можеш”. Лидерите трябва да го знаят, както и трябва дасе накарат да действат. Въпреки, че инициативните лидери правят повече грешки, те не им позволяват ад ги тревожат. Кенеди обобщава това: “ Само тези, които смеят да се изложат на голям провал, могат да постигнат голям успех”. Истинският лидер трябва да е склонен към инициативи и да е готов да посрещне последтсвията им.
Проявяването на воля е от ключово значение за лидера. Тя е това, което го кара дори и в трудни моменти да събере силите си, да си припомни, че той води хора. Няма право да е слаб и да се отказва.
Поведението на лидера зависи основно от две неща: неговият личен характер и качества и от конкретната ситуация. Конюнктурата не винаги може да бъде предвидена и за това не може да се разчита на нея като гарант за справяне в дадена ситуация. Но един лидер може да изгради и доразвие онези черти от характера си, които ще накарат хората да го следват, независимо дали авторитарно, демократично или либерално.