Всеки преход е процес, различен от устойчивото състояние, затова Българският преход, макар и насочен към устойчиво развитие, преминава през сложни и трудни етапи. Той промени обществото из основи. Много преди т.н. български демократичен преход ( 1989-2005г.) започва дискусията за характера на българското общество, за ролята на различните социални групи в неговата история, за неговите модерни и традиционални качества, за неговата отвореност и затвореност, локалност и универсалност. Моделът на старата авторитарна система, белязан с присъствието на държавата навсякъде и във всичко и с ограничаването на частната собственост и частната инициатива, бе заменен с модел на абдикиране на държавата като изразител и пазител на обществения интерес. Социализмът беше цялостно общесво, а това, което се роди в прехода е общество от западен тип, с пазарна икономика и политическа демокрация от либерален тип.
Характеристиките на старата тоталитарно-авторитарна политическа система и на новата демократическа, са важни с оглед вникването в менталните нагласи на обществото като основен носител на промените, който реагира по един или друг начин на протичащтия процес. Комунизмът се характеризира с тотален контрол върху държавния апарат на властта, окупирането й от една единствена политическа партия, която държи и изпълнителната и законодателната власт, забрана за съществуването на други политически партии, изцяло държавна собственост, политическа цензура. Множество политологически изследвания, обаче защитават тезата, че българите не са искали промяната, а тя е настъпила като логичен развой на крахът на комунистическите режими в Европа.  Демокрацията пък,  се свързва с участието на гражданите в политическия живот на страната, с утвърждаването на идеята за свободата на личността като основополагащ елемент на демократическия политически процес, с народния суверенитет, правовата държава, разделението на властите, равенство на гражданите, политически плурализъм, пазарна икономика и частна собсвеност.
Приключил ли е Българския преход?
Ако вземем предвид, че България е призната за функционираща пазарна икономоика, че ѕ от собствеността й е частна, както и членството й в Съвета на Европа и НАТО, то можем да заключим че е. Въпреки това най- точната представа идва от общесвената нагласа и по- точно от въпроса реформирано ли е българското общество.
На 16- тата година от Българския преход обществото е запазило голяма част от спомена за старото авторитарно управление. През 1989г. в България липсва споменът за демокрацията като политическа система, тъй като от 1920г. ( с идването на Стамболийски на власт )  страната е управлявана от по-мек или по-твърд тоталитарен режим. Но е  факт, че 70 години демокрацията отсъства от политическата сцена, което ще рече, че обществото няма представа какво точно е демокрация. Това се доказва от резултатите от изборите от 1990г. и 1994г. Мнозинството от българите предпочитат БСП, виждайки в нея гарант за запазване на статуквото. А след изборите през 1997г. започва постепенно установяване на личен авторитарен режим и общесвото възприема това не като посегателство върху демокрацията, а по-скоро като връщане към статуквото, с което е свикнало. От всичко това може да се направи констатацията, че българското общество все още е много патриархално, балканско. Патриархално, в смисъл “първобитно”, вярно на традициите. Менталните нагласи на българите отхвърлят установените в развитите държави демократични идеи. Пример за това е нетолерантното отношение към етническите и  малцинствените групи, отхвърляне на равнопоставеността между половете с оглед принципа на кариеризма, крайни националистически нагласи и липсата на “самоконтрол” под формата на незачитане на държавната власт ( на законите на страната). Българите са склонни да персонифицират патриархалните си ценности и да търсят личности, олицетворяващи сила. Тези характеристики на общественото поведение могат спокойно да се съотнесът към един отдавна отминал период- този на османското господство. Изглежда, че 70 годишното авторитарно управление на България е оставило силен отпечатък върху манталитета на българите, а изолираността на обществото по това време е попречило за възприемането на новите идеи от народа. В България, за разлика от повечето бивши комунистически държави, разделянето със стария авторитарен режим се оказва много по- трудно. Страната получава  международно признание за напредване по пътя на пазарните и социални реформи, но тези успехи не могат да компенсират посткомунистическите ефекти, когато ускорението по пътя към модерната демокрация се сменя със забавяне. А това забавяне идва от непознаването на новото, което трябва да се гради.
Затова при настъпването на прехода и при зараждането на демокрацията в България може да се говори само за промяна в статуквото,  за установяване на институционални демократични промени, но не и за промяна в  народната еманципация. Това изисква един по- продължителен период. Запазването на патриархалността сред българите се обяснява и с идеята за запазване на вековната национална идентичност, останала като “наследствена черта” още от периода на византийското господство по българските земи. Конвенциалността може да се интерпретира и чрез процеса на политическа социализация. Той съдържа в себе си семейството като преносител на традиции и характерни черти и ориентир в политическото пространство. И след като патриархалното  разбиране за политика има приемственост, то се стига до констатацията, че в периода на българския преход имаме едно все още нереформирано общество. То трудно приема промените, с изключение на тези, които се налагат чрез манипулация, която от своя страна е лесно приложима. В този аспект, една от  характерните черти на народа по време на българския преход е липсата на себеосъзнаваща се гражданска инициатива.
Българският преход се характеризира и с две други особености- конюнктурата като двигател на политическите процеси и популизма като основно оръжие за политически победи. Факт е , че през последните 15 години, всяка партия идваше на власт и в последствие на следващите избори беше отстранявана. Това означава липса на постоянна електорална подкрепа. Означава също, че българското общество все още не е “узряло” за твърдите демократични ценности и не проявява  перманентност в политическата си позиция, няма изградено мнение, а се ръководи от събитията, от конюнктурата. Правейки паралел с развитите западни демократични общества се вижда, че преходът в България е промяна  по- скоро в статуквото, отколкото в иманентните нагласи на хората. Също така почти всички партии и политици печелеха изборите, служейки си основно с популизма. А неговата ефективна приложимост също е възможна поради липсата на твърди политически позиции сред общетвото.                    
 Светоусещането на българите е рамкирано в схемата отвътре- навън и отвън- навътре. Това всъщност е едно затворено положение, възвръщаемост, което обяснява и невъзможността на обществото да превъзмогне патриархалната си вкостенелост.
 На 16- тата година от българския преход ( 1989-2005г.) е факт промяната в живота на хората. Положиха се  и се утрвърдиха успешно основните демократични принципи : свободата на личността, суверенитета, правовата държава, разделението на властите. Факт е, че е направено много в икономическо, в социално и културно отношение. Но е илюзия да се смята, че българското общество е реформирано и че  е завършило успешно своя демократичен преход.