Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.08.2008 11:37 - По какъв начин концептуализирането на понятията “управлявана демокрация” и “управляваща демокрация” може да бъде отнесено към българската действителност?
Автор: virjinia Категория: Политика   
Прочетен: 2318 Коментари: 0 Гласове:
0



Една от класическите дефиниции на демокрацията е управление на народа – от “демос” /народ/ и “kratein” – управление. Артикулираният смисъл на опредлението създава две произлизащи от него тълкувания – демокрация, която се управлява от народа, и демокрация, която управлява народа. Всъщност, голямата степен на еквилибристика не пречи да се проследи дивергенцията на зависимостта между народа и управлението.

Преди, обаче, да се съотнесат теоретичните характеристики на “управлявана и управляваща демокрация” към практиката е необходомо тяхното дефиниране и разграничазване.

“Управляващата демокрация” е тази демокрация, при която мнозинството управлява – т.е. народа. Тя не разполага с мехнизми за излъчване на предствителство и с консенсус за формиране на политически институции, чрез които се осъществява управлението. “Управляващата демокрация” е пряка демокрация, такава, каквато е съществувала в Атина. Тя се характеризира с приложимост само в малки мащаби и практически е неефективна при по-голями групи. Всъщност една съвременна форма на пряка/управляваща демокрация е референдумът. Съществува и понятие “референдумна демокрация”, което обобщава идеята за константно изразяване на публично мнение. Инструментът за рефенрендум обаче може да се използва както в пряката, така и в непряката демокрация.

“Управляваната демокрация” от своя страна е тази, при която малцинството (елитите) управляват мнозинството (народа). В своята същност тя предполага обществен консенсус и изборност.

След разпадането на комунистическия режим в България започва да се изгражда новата демокатична политическа система и да се конституционализират новите демократични институции. Провеждат се избори за Велико Народно събрание, което да определи новия път на развитие на държавата. За 17 години в България се изгражда демокрация с добре фунциониращи представителни инситуции, с демократични избори и тепърва формиращо се гражданско общество.

За да съотнесем дефинициите за демокрация към българската действителност обаче, е необходимо да разгледаме цялостния характер на съществуващата политическа система в България  – нейното създаване, развитие и съпътстващите я характеристики. Въведената демократичната политическа система и установената демокрация в България през 1989 година имат своите характерни особености, произлизащи от предхождащото авторитарно управление на страната. Преходът сам по себе си е процес, различен от устойчивото състояние. Затова Българският преход, макар и насочен към устойчиво развитие, преминава през сложни и трудни етапи. Той променя обществото из основи. Моделът на старата авторитарна система, белязан с присъствието на държавата навсякъде и във всичко и с ограничаването на частната собственост и частната инициатива, е заменен с модел на абдикиране на държавата като изразител и пазител на обществения интерес. За разглеждането на идеята за представителна демокрация е необходимо разглеждането не само на управленското подреждане на субектите (управляващи и управлявани), но и на характеристиките.

Характеристиките на старата тоталитарно-авторитарна политическа система и на новата демократическа, са важни с оглед вникването в менталните нагласи на обществото като основен носител на промените, който реагира по един или друг начин на протичащтия процес. Комунизмът се характеризира с тотален контрол върху държавния апарат на властта, окупирането й от една единствена политическа партия, която държи и изпълнителната и законодателната власт, забрана за съществуването на други политически партии, изцяло държавна собственост, политическа цензура. Множество политологически изследвания, обаче защитават тезата, че българите не са искали промяната, а тя е настъпила като логичен развой на краха на комунистическите режими в Европа. Демокрацията пък, се свързва с участието на гражданите в политическия живот на страната, с утвърждаването на идеята за свободата на личността като основополагащ елемент на демократическия политически процес, с народния суверенитет, правовата държава, разделението на властите, равенство на гражданите, политически плурализъм, пазарна икономика и частна собсвеност. Изпълнено с практическо съдържание, всичко това има основна роля за дефинирането на нивото на политическата култура в България. Тъй като политическата култура зависи от когнитивните, афективните и чувстени възприятия към политическата система (в случая демократична), към нейния вход и изход и възприятието на себе си в политиката, краткото описание на авторитаризма и демокрацията бяха необходими. Степентта на политическа култура в България, определена по дефинициите на Алмънд и Верба, основно като подданическа, е важна за определяне на фундаменталия консенсус в дадено общество. Фундаменталният консенсус – т.е. дали обществото споделя едни и същи ценности и цели предопределя хомогенността или хетерогенността на политическата култура, които могат да съжителстват с демокрцията. Както Джовани Сартори пише обаче в «Теория на демокрацията» множество фактори сочат, че ако с течение на времето в демокрацията не възникне стабилен фундаментален консенсус, тя ще си остане трудно функционираща и крехка демокрация. След 17 години демократичен преход в България все повече се формира т.н. носталгия по миналото – т.е. към комунистическия режим и предпочитането му пред демократичния. Още по-обезпокоителна е ерозията на доверието към демократичните институции. Според последно проучване на Gallup International гражданите на Централна и Източна Европа, в това число и България, са най-скептично настроени към демокрацията, в която вярват едва около една-трета от хората. Всъщност става така, че българското общество е особено резистентно към комунизма и не вярва в демокрацията като функционираща политическа система. Това води и до крайно недоверие в политическите и управленски институции – политическите партии (75% отрицателна оценка), правителството (70% отрицателна оценка), народното събрание ( 79% отрицателна оценка), съдебната систма (74% отрицателна оценка). Всъщност става така, че българските граждани индиректно не се съгласяват с представителната демокрация, т.е. голямото им недоверието в представителните институции е една степен недоверие в представителната демокрация. Но както се казва «демокрацията няма противници, но губи доверие». Оттук можем да направим и извода, че демокрацията в България е все още трудно функционираща и крехка, т.е. тя не е основана на големия обществен консенус от необходимостта от демокрация и демократични инситуции. И тъй като редът тук подсказва приоритетите, то пътят към силна и добре функционираща демокрация е ясен – възвръщане на доверието на гражданите към демократичните ценности и институции, тяхното превръщане в обществен консенсус и вяра в демокрацията.

Възможно е част от проблема за недобре функционираща представителна демокрация в България, т.е. липста на подкрепа за политиката и институциите  отчасти да се съдържа в пълната липса на единствената възможна форма на пряка демокрация, пилагана и същесвтуваща днес – референдумът. България има дълга, но непоследователна практика в пряката демокрация. След 1989 година, въпреки конституционно гарантираното право в България не е провеждан национален рефендум. Действащата българска конституция е приета без референдум. През ноември 1996 г. 37-то Народно събрание приема действащия закон за допитване до народа, който на пръв поглед е изключително демократична крачка в правилна посока. Законът урежда прякото участие на гражданите в управлението на държавата и общините чрез национални референдуми, местен референдум, общо събрание на населението и подписка. Въпреки това в България не е провеждан референдум по изключително важни национални въпроси. Има една съществена причина за това - според действащото законодателство избирателите не могат да предизвикат национален референдум по какъвто и да било въпрос. Според чл.6 от закона предложение до Народното събрание за произвеждане на национален референдум могат да правят: не по-малко от една четвърт от общия брой на народните представители, Министерският съвет, президентът на републиката. Местните референдуми, които се провеждаха през последните години, бяха еднотипни - с тях избирателите изразяваха желанието на дадено населено място да се отдели от една община и да отиде в друга. Спирачка за тяхното произвеждане беше изискването за предварителна подписка, в която да се включат минимум една четвърт от гласоподавателите на съответната територия. Въвеждането на подобни прагове брой на избиратели, които да се включат в инициираща подписка, е масова практика, така се ограничава възможността от произвеждането на референдуми по несъществени въпроси. Огромната височина на тези бариери обаче няма никакъв смисъл – при прекомерни изисквания, както е в България, на практика се убива идеята за референдум. Високият праг е спирачка за инициативността, той дава предимство на институциите, а не на гражданите.

По тоза начин в България на практика липсва единствената форма на пряка демокрация – референдумите. Гражданите участват в управлението единствено чрез упражняването на глас по време на избори.

Но как всъщност протичат изборите в България и защо участиео в тях е изключително ниско?

В последните няколко години изборите се характеризират с ниска избирателна активност, незаинтересованост, сигнали за купуване на гласове и др. Чрез неучастие в изборите, обаче, гражданите доброволно се отказват от една от характеристиките на пряката демокрация – те да формират чрез изборен консенсус кой да ги управлява. Изборът сам по себе си е участие, а изборът на цялото общество е обществено участие.

Ако вземем за пример последните местни избори в България ще видим преди всичко ниската избирателна активност и липсата на каквато и да е било прозрачност при тяхното провеждане. Именно негарантирането на прозрачността на вота и наслагването на мнението «от мен нищо не зависи» води до ниската избирателна активност. Гражданите доброволно се отказват от участие в така наречената изборна демокрация. Местните избори през 2007 г. са с тревожно нисък индекс на прозрачност 1,77, сочат резултатите от проучване на “Прозрачност без граници” - българската асоциация на Transparency International. Това е изключително ниско ниво, като се има предвид, че скалата на прозрачност е от 0 до 10. Създава се усещане за корупция, което обаче не е породено толкова от желанието за властта, колкото от нейното всекидневно упражняване. Практиката на политическата корупция трайно деградира самата основа на представителната демокрация и то преди всичко извън периодите на предизборни кампании. Става така, че политическото участие, изразяващо конкретна гражданска позиция се обезсмисля, а влиянието на платения вот започва във все по-голяма степен да определя вероятността за достъп до властови позиции. Това всъщност означава, че и  представителната демокрация в България е в криза, а единствените форми на пряка такава липсват. Според българският политолог доц. Антоний Тодоров «симулиране на представителна демокрация продължава да възпроизвежда исканията за засилване на регулацията, а по този начин и за рестраврация на модела, който поне формално се опитваме да трансформираме». А в този модел липса демокрацията в своята същност.

Така се създава усещането, че българското общество се намира в един омагьосан кръг, в които се опитва да достигне до истинската същност на представителната демокрация. Ако всъщност към това се стреми...




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: virjinia
Категория: Политика
Прочетен: 42971
Постинги: 11
Коментари: 8
Гласове: 17
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930