Популизмът е термин с латински произход (от populus - народ) и най-общо характеризира разнородни обществено-политически течения и движения насочени към широките маси, издигащи идеи за пряко участие на народа в управлението.

Той представлява дискурс, който противопоставя “хората” и “елитите”. Популизмът може да включва както политическа философия, предизвикваща социална или политическа промяна в системата, така и реторически стил, използван от членове на политически или социални движения, състезаващи се за лидираща позиция в съществуващата партиина система.

Известният преподавател във Факултета по политически и социални науки в Университета в Антверпен - Кас Муде дефинира популизма като идеология, която смята обществото за разделено на две хомогенни и антагонистични групи, „чистия народ” срещу „корумпирания елит” и която твърди, че политиката трябва да е израз на общата воля на народа. Именно тази теза е в основата на ситуирането на популизма в демократичните общества и определянето на неговата роля за промени във възприятията на представителната демокрация.

Терминът “популизъм” възниква в САЩ към края на XIX век. Популисти се наричат привържениците на Народната партия, която се бори за правата на обеднелите фермери и произлизащите от тяхната среда наемни работници. По това време цената на зърното – основния техен продукт се понижава драстично  в резултат на бурното развитие на капиталистическите икономически отношения. Народната партия изисква правителството да предприеме мерки в защита на дребните производители. След загубата на президентските избори през 1896 г. от “популисткия” кандидат Уилям Дж. Брайън Народната партия и движението на популистите се разпадат.

В Русия популизмът има коренно различен произход - отгоре надолу. Това е идеология, създадена от радикално настроена интелигенция, която идеализира “народа” и му приписва всички добродетели. Идеята е за построяване на ново социалистическо общество, основано върху селската община, много от чиито традиции се пазят в руското село. Идеите на “руският популизъм” се разпространяват в политическата, обществената мисъл и литературата. В резултат се наблюдава склонност към идеализация на живота в селската община, примесено с идейни влияния от социализма и марксизма. Появяват се различни варианти на партии и идеологии в Източна Европа в края на XIX и началото на X век, основани на колективната собственост върху земята и другите средства за производство или върху система от множество дребни частни производители, които са равнопоставени помежду си, тъй като наличието на строга обществена йерархия се смята за нежелано и като признак на подтисничество.

Популизмът  като явление е плод на съвременната политическа епоха – след втората половина на 19. век, когато се усещат последиците от модернизацията. Понятието “народ” започва да се използва от политиците в плуралистичните политически системи и се радва на най-честа употреба като основен легитимиращ принцип на демократичната власт, защото в нея суверен е именно народът и цялата власт би следвало да произтича от него.

Същевременно пряката демокрация е свързана с разбирането, че не само властта произтича от народа, но и цялостно се реализира чрез народа. Това разбиране за своеобразна форма на самоуправление е критикувано най-много в съвременното разбиране за демокрация. Първо, защото не е възможно практически целият народ да управлява едновременно и на едно и също място. Винаги има някаква по-малка група хора която заради своята квалификация и по-добро умение поема управлението от името на всички. Това всъщност са политическите елити - групите лица, заемащи стратегически позиции в политическата йерархия и отличаващи се с организиран капацитет трайно и съществено да влияят върху политическите резултати. По този начин представителната демокрация се превръща в подходяща среда за възникване и развитие на популизма. Различните политически субекти се борят помежду си за възможността да предствляват обществото чрез спечелване и участие във властта. Всъщност популизмът не е идеология, а средство/начин за спечелване на властта.

Политическите партии като политически институции формират дадени принципи и позиции, които обобщават в стратегии за управление. Разбирайки демокрацията като стремеж за участие във властта, чрез представяне на частните интереси за общи, при дефинирането на програмите си, партиите претендират да се ръководят от интересите на обществото. За тяхното реализиране им е необходима власт, защото политиките се реализира чрез властта. Следователно за да спечелят тази власт те използват различни техники и похвати, диференцирани поведенчески модели и др. Популизмът печели гласове, следователно той не трябва да се разглежда като нещо друго освен начин за печелене на власт.

В съвременните дебати терминът "популизъм" се използва най-вече, за да обозначи емоционален, опростенчески и манипулативен дискурс, насочен към "изконните чувства" на народа, или за характеризирането на политики, стремящи се да "купят" подкрепата на народа. Според теоретичните анализи на Кас Мунде “популизмът е моралистичен, не програмен”, което не предполага липсата на ясно формулирана управленска и политическа програма и противоречи на тезата за популизма като средство за печелене на влияние и власт. Следователно, така наречените “популистки партии” в своето множество разполагат с необходимите формулирани програми и стратегии и а наясно какво ще правят когато поемат властта.

В защита на поставената теза е необходимо също разглеждането на някои основни закономерности: връзката между популизма и политическите елити, ролята на политическата култура, характеристиките на популизма, какато и принципите на публичност и “добро управление”.

Най-начимият резултат от наличието на популизъм в дадена предствителна демокрация е промяна в политическите елити. Поради цикличността в смяната на политическите елити, популизъм може да се разгледжа като средтство, а не причина за смяна на елитите.

Теорията за циркулацията на елитите, допуска, че институционалните и политическите промени в пост-комунистическите общества са предизвикали разместване на пластовете в обществените елити. Според доц. Александър Маринов “причина за това разместване е, че факторите, обуславящи възходящата мобилност сред старите елити преди началото на прехода, са престанали да действат и доминиращи са станали други процеси. Това на свой ред е довело до изместване на старите елити от техните командни позиции и замяната им с нови елити, характеризиращи се с нови ценности, мотиви и модели на поведение.” Следователно, всяко политическо управление има своите елити, които са различни от елитите на търсеното предишно или следващо упрвление на другите политически субекти. Естествено е, при настъпванетона промяна във властовите структури, промяна да настъпи и при елитите. Следователно всички политически и социални субекти със своите елити, които се стремят към участие във властта, ще използват всички методи, с които разполагат, за да спечелят властта и да изместят другите субекти. Тук популизъм се явява по-скоро в ролята на реторичен похват, а не на идеология, с която субектите печелят властта. Техните политики са формирани съгласно дадени политически идеологии – либерализъм, консерватичъм и др., но използват популистични похвати за тяхното реализиране.

Един от факторите, които определят ролята на популизма в представителната демокрация е съществуващ “дефицит на представителството”, което се наблюдава в повечето пост-комунистически общества и особено силно в България.

Той се изразява в усещането, че тези, които са избирани да представляват някого, въобще не се чувстват задължени да го правят. След като веднъж преминат прага, към който са се устремили, политическите елити и лидери забравят от кого и защо са избрани. Това е много голям проблем, тъй като представителството е основна характеристика на демокрацията – т.е. това е представителната демокрация. В противен случай тя се превръща в нещо съвършено друго – пряка демокрация. При наличието на дефицит на представителство е нормално този дефицит да бъде компенсиран. Това често пъти води до появата на нови политически субекти, които лесно печелят властта и още по-лесно си спечелват етикета “популисти”. Оттук идва и погрешното схващане, че популизмът е идеология, че тя е “програмата” на дадена партия, с който тя печели. Всъщност дефицитът на представителство по своята същност представлява разочарование на  гражданите от наличните политически субекти и предпопределя тяхната несъстоятелност да изразяват обществените нагласи и защитават обществените интереси. Появява се необходимост формулирането и представителството на техните интереси да бъде поето от друг политически субект, който обикновенно е в процес на възникване. Затова изглежда, че повечето характеризирани като популистки партии “изникват” изведнъж. Всъщност новите политически субекти, търсещи своето място в съществуващия политически спектър използват възможността да станат “представители на обществото”; те обикновенно усещат обществените нагласи и формират политики, които обаче не са задължително търсените обществени политики. Докато популизмът все още е най-вече използван от аутсайдерски или партии-претенденти за влизане в системата, традиционните политици, и управляващите, и тези в опозиция, също го използват – като цяло в опита си да се противопоставят на популистките претенденти. Те използват популистката реторика като средтсво за тяхното налагане чрез спечелване на валстта. Пример за това са емблематичните  думи на Симеон СакскобургГотски за 800те дни – при запознаване с програмните и управленски документи на НДСВ никъде не съществува подобна мярка.

За популистка реторика се смята изразяването на проблемите и възгледите на “обикновените хора”, невключени в политическия дневен ред и политическите практики, задавани от елитите, а за популисти биват смятани и политици, които се стремят да избягат от политическите пристрастия и претендират да говорят от името на целия народ, а не на някоя партия или група. Всъщност, става така, че всеки, който се опитва да разруши консенсуса, установен между елитите и да заговори от позициите на народа бива заклеймяван като популист. Елитите са готови винаги да се съюзят помежду си, за да не допуснат позициите им да бъдат застрашени от “популистите” или от техния съюз с народа, който би могъл да изведе популистите на власт.

Една от най-важните характеристики на популизма е идеята да се прагматизира политиката, да се свърже тя с конкретните неща от всекидневието, което е използвано умело в политическата реторика при борбата за участие във властта. Употреба на популизъм от всички събекти дава нова формулировка на политическото в представителната демокрация. Когато популизмът се разгърне в характеристика на контекста и техника, използвана от всички субекти, стремящи се към власттта, политическата сфера се изгражда като конфликт на различни популизми. Следствието е, че всички, които се занимават с електорално значима политика са популисти; а тези, които не са, не се занимават с политика, а с нещо друго. Това е сериозне аргумент в подкрепа на тезата, че популизмът не е идеология – ако беше, следователно всички политически партии щяха да изповядат една и съща идеология.

Всъщност популизмът е по-скоро начин на поведение, тактика за успешен политически PR и реторика - технология за спечелване на властта.

От изведената по-горе теза, става ясно, че всички политиески субекти използват популизъм в една или друга степен. По този начин популизмът може да се проектира върху цялата публична среда и да стане нейна обща характеристика. Всъщност, той сам по себе си предполага масовост. Пространството на гражданската среда са свързани с усилие и риск, които се поемат при излизане от частната сфера и навлизане в публичната. Подминаването на популизма и неговото неразбиране се коренят в погрешното схващане, че популизъм и демокрация са по принцип в нетърпими отношения. Всъщност популизмът изобщо не противоречи на демокрацията. Тъкмо напротив, той не би бил възможен без условието на масовата демокрация.

Тък като едно от най-честите определения за популизъм включва неизменно ролята на “масата”, на гражданите и тяхната роля в представителната демокрация, то защитата на общите “интреси на народа” е проектирана и в принципа на “good governance” (добро управление). Доброто управлние е характеристика на представителната демокрация и представлява поставяне на акцент върху конкретните политики в различни сфери на живота, изискващ единодействието на политика и администрация, налага стратегии за сигурност от кооперативен тип, които са по-ефикасни, ефективни и гъвкави. Затова поставянето на доброто управление във фокуса на представителната демокрация е основно. А доброто управление в съвременността е пряко обвързано със структурите на гражданското общество. Доброто управление не е дело на управляващите, а на обществото, включващо и управляващите. Т.е. чрез обобщаване на обществените искания и в защита на обществените интереси, политическите субекти формират политика. Популизмът им помага да приложат принципите на доброто управление в представителната демокрация.

Важна отправна точка при дефинирането на ролята на популизма е политическата култур на дадено общество. Според дефиницията на Алмънд и Верба политическата култура е "система от познавателни, афективни и ценностни ориентации към политическата система като цяло, към нейния вход и изход и към собственото място в политиката". Това всъщност са специфични знания, чувства и ценности, които са свързани с политическата система и с условията, при които тя функционира и отговаря на потребностите на своите членове.

От характеристиките на политическата култура в решаваща степен зависят ценностните ориентации, очакванията, мотивацията и в крайна сметка политическото поведение. Затова мястото на популизма може да се дефинира в представителната демокрация, ако се конструира понятието за политическо. При всички случаи обаче мястото може да бъде само в посока на по-широка и по-тясна употреба на популизъм за спечелване на политическата власт.

В своята същност популизмът е инстинктивна реакция срещу дълбоки промени в традиционния начин на живот и особено в икономическите отношения и дейност. В контекста на демокрацията, където печеленето на гласове е основна задача пред политическите партии, желаещи да участват в управлението, никой не би се отказал доброволно от нещо, което води към реализирането на този цел. Във всички случаи обаче, популизмът по никакъв начин не вреди на представителната демокрация. Популизмът е вътрешно присъщ и неизбежен продукт на демократичните политически системи. Демокрацията естествено и по необходимост ражда популизъм, той е нейна неотменима черта.

Използвана литература:

1.                          Форум Аналитика No. 8: Populism. Center for Strategic Research and Democracy, 2007

2.                          Кас Муде: Популисткият Zeitgeist. Политически изследвания бр. 2, Българската асоциация за политически науки и Института за политически и правни изследвания, 2007 г.

3.                          Иван Кръстев: Популисткият момент. Eurozine, 2007

4.                          Jaques Rupnik: Populism in Easter and Central Europe, Eurozine, 2007

5.                          Gyцrgy Schцpflin: Democracy, populism, and the political crisis in Hungary. Eurozine, 2007

6.                          Светослав Малинов: Размисли за българския популизъм, Eurozine, 2008